Гранитски: Книгата „Кой се страхува от истината“ на Красимир Премянов е обективна хроника на времето
Иван Гранитски
На актуалната българска политическа сцена през последните три десетилетия се подвизават прекомерно странни птици. Огромната част от тях се появиха неизвестно от кое място, неподготвени, полуобразовани, и което е най-лошо – изцяло лишени от възприятие за национална отговорност, чест, достолепие и обикновен човешки морал и честност.
Може би по тази причина толкоз мъчно, трудно зигзагообразно и нелогично върви така наречен либерален преход, за който някой пишман политолог от време на време се провиква най-възторжено, че сякаш бил приключил, а ние виждаме, че едвам в този момент стартира. И в случай че си напомним думите на Хамлет към Хорацио: „ Но почна зле и злото е напред “…
Има обаче, популярност богу, измежду гмежта от псевдополитици и лъжедържавници редки изключения на високоотговорни персони, които през тези три бравурни десетилетия се отнасят съзнателно към предоставената им от историята задача да разсъждават повече за страната, за отечествените ползи, в сравнение с за тяснопартийните, корпоративните или персоналните изгоди. Една от тези персони е Красимир Премянов.
Съдбата ме подари с ранно запознанство с него още преди 10 ноември 1989 година, когато той беше секретар на Централен комитет на ДКМС. По това време аз работех като редактор в двуседмичното издание за литература и изкуство в. „ Пулс “. Покрай многочислените начинания на Клуба на младата художествено-творческа интелигенция, който тогава обединяваше писатели, художници, артисти, режисьори, музиканти, учени и прочие, сме имали десетки диалози по време на кръгли маси, полемики, министър председатели на книги, разисквания на изложения и спектакли и прочие
Още тогава бях впечатлен от възприятието му за отговорност, от високата степен на концентриране в съответната работа и от впечатляващата му сила. Затова не бях по никакъв начин сюрпризиран, когато след началото на така наречен преход за разлика от мнозина други, които с плебейска примамка си хвърлиха партийните билети, Красимир Премянов остана освен правилен на лявата концепция, само че и избра по-трудния, само че по-морален път да бъде в редиците на някогашната Комунистическа партия, преименувана след 14-ия конгрес в Социалистическа.
Имах достойнството да участвам на редица нощни пленуми след опожаряването на Партийния дом и да опозная по-отблизо фигури като проф. Чавдар Кюранов, Александър Лилов, Нора Ананиева, Андрей Луканов, Стефан Продев, Румен Сербезов, Евгени Кирилов, Николай Добрев, Юрий Борисов, Жан Виденов, Чавдар Добрев, Николай Камов, Александър Маринов, Георги Григоров, Пенчо Пенев, Илчо Димитров, Бенжамен Варон, Георги Първанов, Валери Петров, акад. Константин Косев, Нешка Робева, проф. Радослав Гайдарски, Светлин Русев и прочие
Тази и други умни хора разсъждаваха буйно и задълбочено върху провокациите на прехода, търсеха пътищата за смяна освен на политическия модел за бъдещото развиване на Отечеството, само че и механизмите, по които някогашната компартия може да се реформира и да се причисли към социалдемократическото семейство на Европа.
Бурно, трагично и заредено с избухливи несъгласия време, което до момента е разказано и интерпретирано в редица книги с записки, мемоари, политически и народопсихологически разбори – къде по-задълбочено, къде по-повърхностно. Разбира се, един интервал от тридесет години е относително дребен исторически откъслек, с цел да се създадат по-задълбочени разбори и да се дадат прогнози за бъдещото развиване, само че е задоволителен от позиция на оценката за активността на участващите в политическия спектакъл фигури.
Книгата, която в този момент поема в ръцете си любознателният четец, носи емблематичното заглавие „ Кой се опасява от истината “. Тя съдържа единствено една част от многочислените публикации, изявленията, отчети, оповестени в разнообразни медии, както и изявления на голям брой пленарни съвещания, както на Висшия съвет на Българската социалистическа партия, а и на други партийни конгреси от Красимир Премянов от началото на 90-те години на предишния век до наши дни.
Твърде любопитно е да се прелистят страниците на тази книга и да се види съответният политически миг и подтекст, в който създателят е взел ясна и безапелационна позиция по един или различен въпрос. На първо място прави усещане изключителната поредност и праволинейност, която показва Красимир Премянов през целия този интервал. От началото на прехода той е претрупан с прекомерно високи функционалности – депутат от левицата, член на Изпълнителното бюро на Водоснабдителна система на Българска социалистическа партия, а по време на мандата на Жан Виденов като министър-председател – и ръководител на Парламентарната група на левицата. Препрочитайки текстовете му, се убеждаваме в проницателността на неговата оценка за съответната политическа обстановка и толерантността му във връзка с конфликта сред другите идейни платформи в левицата.
Известно е, че през втората половина на ръководството на левицата несъгласията сред идейните течения стигат до точката на шупване, а редица неточности на ръководството водят до рецесия и самосваляне на Българска социалистическа партия от власт. От днешна позиция се убеждаваме, че прекомерно постоянно в своите оценки Красимир Премянов е бил по-прав и остроумен от редица негови сътрудници от тогавашното управление на партията. Твърде постоянно тогава нашият създател поема върху плещите си и непознати отговорности, въпреки с риск да бъде намразен и остракиран, само че явно той се води от своето вътрешно чувство, че над всичко би трябвало да стои Истината, че по-важни от тяснопартийните изгоди са националните ползи и че разговорът е за предпочитане пред монолога и фалцетното подмятане на обидни реплики към политическия конкурент.
За разлика от мнозина от тогавашните ръководители на левицата след абдикацията на Виденовото държавно управление и неговата оставка като ръководител на Българска социалистическа партия, Красимир Премянов не трансформира в цел на живота си още веднъж да бъде народен представител, отдръпва се от висшите партийни постове и хвърля цялата си сила в основаването на „ Открит конгрес “. Замисълът беше това идейно течение не да способства за разцеплението на Българска социалистическа партия и да обслужва фракционни ползи, а в противен случай – да спомага за органичното сцепление (ако е възможно) на другите настоящи тогава вътре в партията идейни течения. Редица текстове в книгата документират методичните старания на Красимир Премянов в продължение на няколко години придвижването „ Открит конгрес “ да озонира и тласне в продуктивна посока процесите в Българска социалистическа партия. Разбира се, качество на тези текстове е и това, че те не са ориентирани към тяснопартийното строителство, а постоянно са с небосвод стратегическите национални ползи.
Доказателство за принципността и честността на Красимир Премянов е и многозначителният факт, че през последното десетилетие, оставайки си редови член на Социалистическата партия, той не се стреми да бъде народен представител или министър, въпреки че е имал неведнъж такива съблазнителни оферти, а насочва своята сила към възраждането на Тракийското придвижване в България. Като ръководител на Съюза на тракийските сдружения в България интензивността му е освен впечатляваща, само че и дава положителни резултати. След опита за разединение на организацията, осъществен от неколцина недостойни люде, Премянов има най-голямата заслуга за привличане на най-ярки дейци на българската просвета, просвета и изкуство като съидейници на тракийската идея и дружно с тях придаде нов живот на обособените сдружения, обогати интернационалната активност на Съюза, провежда паметни вечери на Илиева и Петрова равнища, провежда откриването на редица нови монументи, отдадени на тракийски герои, както и засилва грижата за съществуващите до момента, приготви издаването на фундаменталната енциклопедия „ Тракия “. А през последните години бе издадена и многочислена историческа и справочна литература от името на Научния тракийски институт и най-важното – бе преведен и публикуван на британски и на съветски език основополагащият труд на акад. Любомир Милетич „ Разорението на тракийските българи “…
Книгата „ Кой се опасява от истината “ съставлява самобитна гледка на политическия и обществения живот на България през последните три десетилетия. В нея се съдържат скъпи документи и обстоятелства за политическите пертурбации и трансформации, през които минава обичаното Отечество. В известна степен тя даже демаскира политическите шарлатани, които на гърба на клетия български народ направиха несметни благосъстояния и трансфораха България в най-бедната страна в Европейския съюз. Тази книга ни демонстрира създателя Красимир Премянов като справедлив участник в събитията и обективен хроникьор на процесите. Убедени сме, че книгата ще бъде потребно четиво за бъдещи историци и откриватели, които желаят да възсъздадат достоверната картина на последните три десетилетия.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
На актуалната българска политическа сцена през последните три десетилетия се подвизават прекомерно странни птици. Огромната част от тях се появиха неизвестно от кое място, неподготвени, полуобразовани, и което е най-лошо – изцяло лишени от възприятие за национална отговорност, чест, достолепие и обикновен човешки морал и честност.
Може би по тази причина толкоз мъчно, трудно зигзагообразно и нелогично върви така наречен либерален преход, за който някой пишман политолог от време на време се провиква най-възторжено, че сякаш бил приключил, а ние виждаме, че едвам в този момент стартира. И в случай че си напомним думите на Хамлет към Хорацио: „ Но почна зле и злото е напред “…
Има обаче, популярност богу, измежду гмежта от псевдополитици и лъжедържавници редки изключения на високоотговорни персони, които през тези три бравурни десетилетия се отнасят съзнателно към предоставената им от историята задача да разсъждават повече за страната, за отечествените ползи, в сравнение с за тяснопартийните, корпоративните или персоналните изгоди. Една от тези персони е Красимир Премянов.
Съдбата ме подари с ранно запознанство с него още преди 10 ноември 1989 година, когато той беше секретар на Централен комитет на ДКМС. По това време аз работех като редактор в двуседмичното издание за литература и изкуство в. „ Пулс “. Покрай многочислените начинания на Клуба на младата художествено-творческа интелигенция, който тогава обединяваше писатели, художници, артисти, режисьори, музиканти, учени и прочие, сме имали десетки диалози по време на кръгли маси, полемики, министър председатели на книги, разисквания на изложения и спектакли и прочие
Още тогава бях впечатлен от възприятието му за отговорност, от високата степен на концентриране в съответната работа и от впечатляващата му сила. Затова не бях по никакъв начин сюрпризиран, когато след началото на така наречен преход за разлика от мнозина други, които с плебейска примамка си хвърлиха партийните билети, Красимир Премянов остана освен правилен на лявата концепция, само че и избра по-трудния, само че по-морален път да бъде в редиците на някогашната Комунистическа партия, преименувана след 14-ия конгрес в Социалистическа.
Имах достойнството да участвам на редица нощни пленуми след опожаряването на Партийния дом и да опозная по-отблизо фигури като проф. Чавдар Кюранов, Александър Лилов, Нора Ананиева, Андрей Луканов, Стефан Продев, Румен Сербезов, Евгени Кирилов, Николай Добрев, Юрий Борисов, Жан Виденов, Чавдар Добрев, Николай Камов, Александър Маринов, Георги Григоров, Пенчо Пенев, Илчо Димитров, Бенжамен Варон, Георги Първанов, Валери Петров, акад. Константин Косев, Нешка Робева, проф. Радослав Гайдарски, Светлин Русев и прочие
Тази и други умни хора разсъждаваха буйно и задълбочено върху провокациите на прехода, търсеха пътищата за смяна освен на политическия модел за бъдещото развиване на Отечеството, само че и механизмите, по които някогашната компартия може да се реформира и да се причисли към социалдемократическото семейство на Европа.
Бурно, трагично и заредено с избухливи несъгласия време, което до момента е разказано и интерпретирано в редица книги с записки, мемоари, политически и народопсихологически разбори – къде по-задълбочено, къде по-повърхностно. Разбира се, един интервал от тридесет години е относително дребен исторически откъслек, с цел да се създадат по-задълбочени разбори и да се дадат прогнози за бъдещото развиване, само че е задоволителен от позиция на оценката за активността на участващите в политическия спектакъл фигури.
Книгата, която в този момент поема в ръцете си любознателният четец, носи емблематичното заглавие „ Кой се опасява от истината “. Тя съдържа единствено една част от многочислените публикации, изявленията, отчети, оповестени в разнообразни медии, както и изявления на голям брой пленарни съвещания, както на Висшия съвет на Българската социалистическа партия, а и на други партийни конгреси от Красимир Премянов от началото на 90-те години на предишния век до наши дни.
Твърде любопитно е да се прелистят страниците на тази книга и да се види съответният политически миг и подтекст, в който създателят е взел ясна и безапелационна позиция по един или различен въпрос. На първо място прави усещане изключителната поредност и праволинейност, която показва Красимир Премянов през целия този интервал. От началото на прехода той е претрупан с прекомерно високи функционалности – депутат от левицата, член на Изпълнителното бюро на Водоснабдителна система на Българска социалистическа партия, а по време на мандата на Жан Виденов като министър-председател – и ръководител на Парламентарната група на левицата. Препрочитайки текстовете му, се убеждаваме в проницателността на неговата оценка за съответната политическа обстановка и толерантността му във връзка с конфликта сред другите идейни платформи в левицата.
Известно е, че през втората половина на ръководството на левицата несъгласията сред идейните течения стигат до точката на шупване, а редица неточности на ръководството водят до рецесия и самосваляне на Българска социалистическа партия от власт. От днешна позиция се убеждаваме, че прекомерно постоянно в своите оценки Красимир Премянов е бил по-прав и остроумен от редица негови сътрудници от тогавашното управление на партията. Твърде постоянно тогава нашият създател поема върху плещите си и непознати отговорности, въпреки с риск да бъде намразен и остракиран, само че явно той се води от своето вътрешно чувство, че над всичко би трябвало да стои Истината, че по-важни от тяснопартийните изгоди са националните ползи и че разговорът е за предпочитане пред монолога и фалцетното подмятане на обидни реплики към политическия конкурент.
За разлика от мнозина от тогавашните ръководители на левицата след абдикацията на Виденовото държавно управление и неговата оставка като ръководител на Българска социалистическа партия, Красимир Премянов не трансформира в цел на живота си още веднъж да бъде народен представител, отдръпва се от висшите партийни постове и хвърля цялата си сила в основаването на „ Открит конгрес “. Замисълът беше това идейно течение не да способства за разцеплението на Българска социалистическа партия и да обслужва фракционни ползи, а в противен случай – да спомага за органичното сцепление (ако е възможно) на другите настоящи тогава вътре в партията идейни течения. Редица текстове в книгата документират методичните старания на Красимир Премянов в продължение на няколко години придвижването „ Открит конгрес “ да озонира и тласне в продуктивна посока процесите в Българска социалистическа партия. Разбира се, качество на тези текстове е и това, че те не са ориентирани към тяснопартийното строителство, а постоянно са с небосвод стратегическите национални ползи.
Доказателство за принципността и честността на Красимир Премянов е и многозначителният факт, че през последното десетилетие, оставайки си редови член на Социалистическата партия, той не се стреми да бъде народен представител или министър, въпреки че е имал неведнъж такива съблазнителни оферти, а насочва своята сила към възраждането на Тракийското придвижване в България. Като ръководител на Съюза на тракийските сдружения в България интензивността му е освен впечатляваща, само че и дава положителни резултати. След опита за разединение на организацията, осъществен от неколцина недостойни люде, Премянов има най-голямата заслуга за привличане на най-ярки дейци на българската просвета, просвета и изкуство като съидейници на тракийската идея и дружно с тях придаде нов живот на обособените сдружения, обогати интернационалната активност на Съюза, провежда паметни вечери на Илиева и Петрова равнища, провежда откриването на редица нови монументи, отдадени на тракийски герои, както и засилва грижата за съществуващите до момента, приготви издаването на фундаменталната енциклопедия „ Тракия “. А през последните години бе издадена и многочислена историческа и справочна литература от името на Научния тракийски институт и най-важното – бе преведен и публикуван на британски и на съветски език основополагащият труд на акад. Любомир Милетич „ Разорението на тракийските българи “…
Книгата „ Кой се опасява от истината “ съставлява самобитна гледка на политическия и обществения живот на България през последните три десетилетия. В нея се съдържат скъпи документи и обстоятелства за политическите пертурбации и трансформации, през които минава обичаното Отечество. В известна степен тя даже демаскира политическите шарлатани, които на гърба на клетия български народ направиха несметни благосъстояния и трансфораха България в най-бедната страна в Европейския съюз. Тази книга ни демонстрира създателя Красимир Премянов като справедлив участник в събитията и обективен хроникьор на процесите. Убедени сме, че книгата ще бъде потребно четиво за бъдещи историци и откриватели, които желаят да възсъздадат достоверната картина на последните три десетилетия.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ